Кога ще свърши извънредното положение на медийната свобода в България?

Свободата на словото е основно човешко право, а от там и основен стълб на правовата държава. Вместо структуриран и целенасочен подход към справянето с влошената свобода на медиите у нас обаче се наблюдава засилваща се тенденция за отричане на проблема.

За поредна година България посрещна 3-ти май - Световния ден на свободата на печата, заемайки 111-то място в класацията за свобода на медиите на Репортери без граници. Така България се оказва на последно място от страните членки на Европейския съюз. Страната ни е последна и сред държавите от Западните Балкани. Ето върху какво акцентира докладът на Репортери без граници за България:

• Опита да се уволни Силвия Великова от БНР;
• Отстраняването на журналисти в Нова телевизия след смяна на собствеността (журналистите от Нова ТВ нямаха подкрепата, която Силвия Великова получи);
• Подчертано про-правителствената редакционна политика, която Българската национална телевизия възприе след смяната на директора на медията;
• Широкото разпространение на корупция и задкулисни споразумения между медиите, политиците и олигарсите. Като въплъщение на този феномен е посочен депутатът Делян Пеевски, който контролира голям брой медии в страната (Канал 3, Монитор, Телеграф и вероятно други);
• Тормоза над независими медии чрез съдебната власт;

Влошената свобода на медиите в България не е новина. От 2013 година насам проблемът предизвиква тревога в общественото пространство. Въпреки това липсва истински дебат и системен подход за справяне с кризата. Към днешна дата тяхното място е заето от засилваща се стратегия за отричане на проблема.

Реториката, оклеветяваща организациите, които хвърлят светлина върху свиващата се медийна свобода, започна от самите медии, които вече са лишени от свободна редакционна политика. Постепенно тя премина в масирани атаки в социалните мрежи и накрая удобно се настани и на парламентарната трибуна.

Пример за това е изказването на народния представител Юлиан Ангелов от декември 2019 г. по време на един от редките дебати, адресиращи проблемите на свободата на медиите у нас (дебат, останал без последствия засега). Ето какво смята народният представител:

„България сигурно е номер едно във всички класации по свобода на словото — всеки може да каже каквото си иска, всеки може да направи медия, каквато си иска, всеки може да печата вестник, да пише във вестник, да направи телевизия, да говори, всичко.” Според него връх в свободата на словото е възможността репортери да се разхождат свободно в сградата на Парламента, а доказани международни организации, „които правят класации по различни принципи — дали за свобода на словото, дали за нещо друго, са финансирани от определени кръгове, които поддържат идеологии, срещу които поне голяма част от тази зала са „против“ — джендър идеологии, разбиване на традиции и обичаи и това да има патриотизъм, и това да има историческа памет.“

От парламентарната трибуна на 6 декември 2019 г. депутатът също така твърди, че никой не се интересува от методологията на анализите и дали въобще се правят анализи при съставянето на международните класации относно свободата на медиите — „И аз мога утре да регистрирам някаква международна организация с още пет-шест човека от света и да направим класация за свободата на словото и да кажем: България е номер едно и всички започват да цитират това. А дали той е правил анализ, как е направен анализът, има ли нещо вярно в казаното — не ни интересува.“ Напомняме, че методологията на Репортери без граници е публично достъпна (вижте тук) Публичните опити за дискредитиране на организации с международно призната дейност без съществени аргументи и доказателства е силен опит за прикриване на проблемите, а не за тяхното решаване.

С оглед на събитията и политическата реакция (или липсата на такава) през последната година се засили международният натиск върху България за вземане на мерки по отношение на влошаващата се свобода на медиите. Така в края на 2019 г. бе взето решението, да се възложи на Министерския съвет в срок до 31 март 2020 г. да предложи на Народното събрание план за развитието на медийната среда в България, който да съдържа и модел за финансиране на обществените медии, гарантиращ финансовата и редакционната им независимост. Това бе едно добро начало за иницииране на широк дебат и възприемане на структуриран подход за справяне с вече изразено наболелия проблем на медийната свобода у нас. През март 2020 г. обаче фокусът бе изместен върху борбата с COVID-19 и сякаш никой не забеляза, че Министерският съвет пропусна предлагането на плана. Извънредното положение вече приключи. Сега идва въпросът, дали планът за развитие на Медийната свобода ще бъде наистина изготвен и представен.

Въпреки липсата на такъв план през последните месеци борбата с фалшивите новини стана изключително актуална в контекста на пандемията. Тази иначе важна тема се оказа удобен лост за прокарване на законови механизми за цензура в интернет. За щастие, такива не се приеха (на този етап), но предложенията са показателни за липсата на обмислен и структуриран подход за опазване на свободата на словото и медиите:

• Предложение за криминализиране на разпространение на фалшива информация в интернет относно пандемията. Наказанието, което се предвиждаше в предложението, беше до 3 години. Тази промяна бе отхвърлена.
• Предложение за промяна на Закона за радиото и телевизията, с което на Съвета за електронни медии се дава правомощието да закрива сайтове, които разпространяват невярна информация за физически или юридически лица. Проблемът? В законопроекта липсват критерии за това, какво е „невярна информация“, както и адекватна защита срещу решенията на СЕМ. Този законопроект е предложен от депутати от управляващата коалиция и неговата съдба все още не е ясна, т.е до този момент не е отхвърлен.

Свободата на словото е основно човешко право, а от там и основен стълб на правовата държава. Надяваме се властите да възприемат по-структуриран и целенасочен подход към справянето с влошената свобода на медиите, който да доведе до реални резултати.

Автор: Захари Янков (Програмен екип “Свобода на изразяване” към Амнести Интернешънъл България)